Тук продължавам разказа си за детската градина и дома за деца.

Когато децата от дома се нахвърлиха върху торбите с подаръци, аз забелязах неизмитите им очи, остатъци от някаква храна по бузките и неизпрани дрешки с всевъзможни петна.

Влизайки в детската градина, пред мен се разкри гледка от чисти и подредени деца, които весело си играеха помежду си. Първоначално дори не ме забелязаха, но след малко някои от тях тактично започнаха да се доближават до мен и скришно да ме оглеждат с любопитните си очи. Аз се усмихнах и първото момченце, отделило се от групата, засрамено ми подари лъчезарната си усмивка. То се приближи още по-близко до мен и ми показа как върти обрач.

При следващото ми посещение малчуганите обядваха и отново само ме обхождаха със заинтересованите си очички, без да стават от столчетата си. Само Кармен, момиченцето, което често беше обект на забележките на учителките, бързо се изниза от масичката, прегърна ме импулсивно и пак се върна на мястото си. Тя само плахо се усмихна, но тази спонтанен риск от нейна страна много ме зарадва.

Аз все още не знаех как ще успея да привлека вниманието на тези деца, но с нетърпение чаках следващото си посещение.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

“Ще дойдеш ли пак?”

Преди известно време посетих дом за деца и детска градина. Това, което изпитах по време на двете посещения беше коренно различно и бих желала да го споделя.

В дома за деца носих подаръци и малчуганите още щом ме видяха, се нахвърлиха върху големите торби с ненаситно любопитство и неокротимо желание да ги получат колкото се може по-бързо. Техните ръчички жадно дърпаха подараците и повече ги интересуваше какви са, отколкото аз коя съм и защо съм там. Запитах се нормално ли е това и достигнах до заключението, че на тези деца им се подаряват неща, които остават в дома, а дарителите просто идват за ден и не оставят там нищо повече от мигновена радост и определен предмет. 

И все пак, след като им раздадохме новите придобивки,  някои от малчовците се престрашиха да дойдат при мен и съвсем непринудено ме запрегръщаха. Те имаха нужда от любов и ласка, а може би просто от внимание. Помолих ги на ми изпеят някоя детска песничка и те енергично затънцуваха под кръшния приглас на “Милионерче”. Попитах ги дали не са научили някоя коледна песен, а те ме погледнаха в недоумение. Запях им “Тихо се сипе първия сняг…”, а те радостно довършиха коплета. Значи знаеха и нещо по-детско и приятно от натрапчивите чалгии.

Едно момиченце гордо ми показа цяла шепа с бонбони, скришно изсипана в джобчето му, и каза: “Како, виж колко много имам!”, многозначно намигвайки ми сякаш ми прошепваше: “Защо да не си взема повече, щом раздавате? Другите са бодалички и си язодаха единствения бонбон, а аз ще си имам и до довечера.”

Докато децата бяха около мен, постоянно ме питаха: “нали ще дойдеш пак? ” А аз просто се усмихвах… По-големите възпитаници само стояха отстрани и дори не пожелаха да опитат от бонбоните… Навярно бяха свикнали подобни “доброжелатели” да ги посещават по веднъж, опитвайки се да покажат заинтересоваността си от живота им. А аз наистина исках да направя добро…

Когато си тръгвах, малчуганите едва ме пуснаха да изляза през вратата. Молбите им ставах все по-жални, а очите пълни с надежда. И отново ме попитаха: ” Ще дойдеш ли пак?”

Posted in Uncategorized | Leave a comment

Hello world!

Welcome to WordPress.com. This is your first post. Edit or delete it and start blogging!

Posted in Uncategorized | 1 Comment